Sunday, June 24, 2018

Илия Минев - Непримиримият войник на честта

Илия Минев (1917-2000) е европеецът прекарал най-дълго време в политически затвори, (след немският националсоциалист Рудолф Хес 46 години). Минев прекарва цели – 33 години. 12 години пък се е подписвал заран и вечер в тъмните милиционерски канцеларии. Едва след него по „трудов стаж“ се нарежда Нелсън Мандела.

В бойните редици на армията воюваща срещу Великата утопия застава още петнадесетгодишен. Победил в словесен двубой на едно събрание ентусиазирани полуграмотни ремсисти, Илия Минев е пребит почти до смърт.

Но за войника обратен път няма.

Завършил френския колеж в Пловдив, младият мъж заминава да следва в Тулуза химия и лозарство. Съдбата му поднася възможност да се запознае отблизо с идеите на национализма, като се сприятелява с младия тогава член на Акцион франсез, националистическата организация на Франция Франсоа Митеран.

Завръщайки се в България Илия Минев ще стане един от най-дейните активисти на Съюза на българските легионери.

За да няма две мнения по това какво влагаме в понятието „легионер“, ще цитираме Красимир Каракачанов не като политик или държавник, а като историк: „Съюзът на българските легионери възниква като младежко национално движение, което се противопостави на комунистическата пропаганда.“

45-годишната одисея на Илия Минев започва още на 10 септември 1945 г. Една година лагеруване в Пазарджишкия затвор се вижда малко на „народните синове“ и едва изтърпял  наказанието си е арестуван и съден за това, че „стои на фашистки позиции“ и – обърни внимание, читателю, на държавносигурническата справка: „оказва системна съпротива на комунистическата власт“... А някои казват, че властта по онова време все още не била само комунистическа.

Следват години, години... Няма затвор в страната, в който Илия Минев да не е търкал наровете.

А там – както докладва някой си „народен син“: „По време на изтърпяването на присъдата продължава вражеската си дейност, като обработва и подстрекава  съзатворници за борба срещу народната власт след излизането им на свобода“.

С кратки прекъсвания Илия Минев е зад решетки от 1978 г. Все непокорен. Иван Гаджев – друг забравен като него поборник, ще го нарече „Непримиримият“.

За противостоене ще прекара  и 1860 дни в карцер. Както и общо в гладни стачки – 460 дни.

И все така непримирим още през  1984 г. ще започне борба за учредяване в България на Дружество за защита правата на човека. Шепа смелчаци ще се намерят едва в началото на 1988 г. и организацията ще бъде основана.

Минев ще напише писмо до Роналд Рейгън. ДС ще внедри в него доносника си Румен Воденичаров. Но това Илия ще научи фатално късно...

След основаването на дружеството, както се вижда от друга справка на българската ченгеджийница, Илия Минев установява редовни контакти със служителка в посолството на САЩ. Многократно изготвя програмни материали, изработва Устава. По времето на провеждащия се в София Екофорум активизира дейността си.

На 20 октомври (месец преди да излязат из окопите си първите пишман дисиденти) пред кино „Петър Берон“ привлича вниманието на гражданите и ДС издигайки антикомунистически лозунги. Разпространява листовки със силно изразено антикомунистическо съдържание (справка на някакъв неподписал се началник от Шесто с дата 4 ноември 1989 г.).

Това прави единствения автентичен дисидент в България, който обаче не е поканен на известната през 1989 г. среща на Франсоа Митеран във френското посолство. Това не е неволен пропуск.

ДС много добре е знаела за връзката Митеран-Минев. Желанието на френския президент да участва на откриването на паметник на Ламартин в близкото на родното градче на Минев Септември – Ветрен е внимателно отклонено. За да не се срещнат старите приятели...

Но идва Десети ноември.

На 18 ноември цяла София и хиляди гости от страната, уверени че е дошло новото време, са се събрали на внушителен митинг. Митинг с такъв емоционален заряд България вече няма да види никога.

На челно място присъстващите са издигнали огромен плакат: „Искаме Илия Минев.“

Звездният миг на войника, отрекъл себе си, отдал един живот за България, е дошъл.

Да дадем думата на боеца: „Наши приятели бяха подготвили всичко без да зная. Търсеха ме хората. Заведоха ме на трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, и гледам Чавдар Кюранов вперил един поглед в мене – ще ме затрие направо. И ми вика: „Не мърдай повече! Така е наредено!“

От кого? Кой да ти каже! Но аз отново опитвам и тогава ме заблъскаха. Изритаха ме. Дойдоха хора пратени от Петър Берон и ме изблъскаха. Отправям се към Вагенщайн. Казвам му: „Имате авторитет като виден партиен член, нищо не искам повече от това и аз да кажа две-три думи, още повече, че и хората го искат... Не толкова думи от мен, колкото от името на Дружеството за защита на правата на човека“.

Не можело. От името на дружеството микрофона взе доносникът Румен Воденичаров. Георги Спасов и Петър Берон дойдоха при мене и ми казаха в очите: „Демокрацията е за нас, не е за такива като тебе!“. Така не ме допуснаха до микрофона. Андрей Луканов така бил наредил, казваха после, но това бяха нелепи оправдания...“

Илия Минев е забравен. Но не съвсем.

През 1999 г. осем партии и движения внасят предложение пред тогавашния президент Петър Стоянов войникът на демокрацията да бъде награден с орден „Мадарски конник“...

Дето се казва – „напразни усилия на любовта“! Отказано е. Дошъл е краят на пътя.

Ще умре в крайна мизерия на 6 януари 2000 г. По стара българска традиция представители  на държавна институция посещават родния Септември, колкото да установят че в общината няма и лист документ за дейността на войника, отрекъл себе си. В къщата в която живял липсвала дори входната врата. В стаите нямало нищо, дори вилица и лъжица.

Янка Кметска, кметица от последните години на Илия Минев, споделя, че често идвал при нея да си кажат някоя и друга дума, защото нямало с кого друг... Онова, което завинаги щяло да остане в сърцето й, било че Илия Минев казвал, че единствената спасителна идеология на човечеството била християнството.

Чувал съм, че казват, че духа на непримиримия рухнал след смъртта на съпругата му Ангелинка. Не е вярно. Духът му рухна на оня митинг на 18 ноември 1989 г.

Спомням си друг мъченик на времето – Димитър Сираков, прекарал по концлагери и емиграция годините си от 20 до 60-те. Доживя промените и беше колорита на митингите в Пловдив с неговата 90 годишнина. Сподели с мен: „Щастлив съм, че доживях да видя рухването на комунизма. Но съм още по щастлив, че природата няма да ми даде да видя разрухата която идва от тук насетне...“

Илия Минев има нещастието да я види. Още на 20 февруари 1990 г. „Работническо дело“ все още официоз, помести съобщението, че Дружеството за защита на правата на човека се отказва от своя баща... „Това, за което се борихме преди Десети ноември, не се случи – споделя с близки Минев. –Хора със садистични  налонности им падна възможност да си ги осъществят“.

Целта на смазването на Илия Минев беше смазване на българския национализъм. Но няма да мине.

Мнозина са се опитвали да слагат точка в историята, но това винаги се е оказвало запетайка.

На  погребението на Илия Минев пристигат дузина лъскави лимузини на още по-лъскави „държавници  и политици“ от СДС, но неколцината изпарщащи воина в последния му път не ги допунаха и ги освиркаха...

През 2000 г. (заедно с Джон Атанасов и Георги Марков) и на Илия Минев бе присъден орден „Стара планина“ първа степен посмъртно. В район Оборище в Столичната община между булевардите България и Черни връх има скромен негов паметник.

Човекът, от когото никой в Септември, приживе не бе се интересувал днес е почетен гражданин на града и на негово име е наречен малък площад, където има и скромен бюст паметник, символ на българският национализъм, борбата за свобода, демокрация и законност.