Friday, June 29, 2018

Две хиляди години еврейски въпрос

Еврейският въпрос не е рожба на националсоциализма. Национал-социализмът само изведе политически заключения от едни осъзнати от него исторически дадености. Еврейският въпрос е толкова стар, колкото и самите евреи. Там, където евреите са влезнали в съприкосновение с чужди племена, е възниквал автоматически и един проблем, който е очаквал своето разрешение. Еврейският речник публикуван преди 1933 г. от евреи казва дословно следното (стр. 421 в том 3): „Еврейският въпрос е толкова стар, колкото и съвместният живот на този отличителен и единствен по рода си в историята еврейски народ, с останалите народи.“

Създателят на ционизма, Теодор Херцл също се е произнесъл по един подобен начин (в „Еврейската държава” стр. 4.): „Еврейският въпрос съществува навсякъде, където числеността на евреите е станала осезаема, Там, където не съществува еврейски въпрос, то същият е създаван при преселванията на евреите. Ние емигрираме, естествено, от там, където ни преследват, обаче, новото ни местожителство предизвиква нови преследвания...“

Съответно на изложеното, причините на „антисемитизма“ ще трябва да търсим в чуждия характер на неговия произход. И в този случай, нека си послужим с един еврейски източник, (Еврейски речник, том 1, колона 1927): „Коренът на антисемитизма ще трябва да търсим в естествения стремеж на даден народ да се огради наспроти всичко чуждо на неговия дух, като издигне в култ своето, националното и да се предпази, чрез изолация на чуждото, от възможността за влияние.“

Древното минало познава еврейския въпрос толкова добре, колкото и настоящето. Ние описахме как се стигна до едно разпространение на евреите и как се създаде едно световно еврейство сред древния гръко-римски свят. Тацит ни говори в своите летописи за своенравните обичаи на евреите и за тяхната голяма омраза към всичко, което не е еврейско; той самият ги нарича едно „отвратително племе“ (детеримам гентем). И други писатели на древността се солидаризират с неговата преценка на отвращение към еврейството. Представата за Бога у евреите, тяхната вяра, чувството им, че те притежават вярната религия и че са богоизбраният народ, не остана скрита само за тях, но беше проповядвана на всеослушание. Приемането на еврейската религия и явяващите се от това последици, са били причината за големите гонения на евреите и специално срещу еврейската религия, чрез която новопосветеният се е откъсвал окончателно от старата си среда.

Религиозният въпрос, обаче, не е изчерпвал еврейския проблем в древното минало. Решаваща роля са играели също политически и стопански причини за неговото създаване. Огромните богатства на някои еврейски фамилии в Египет се обясняват единствено чрез притежанието на един особен търговски морал, който, от своя страна, рядко е предизвиквал чувства на обич спрямо евреите, и то особено у тези, които са се намирали в търговски отношения с тях. В случая, неминуемо е възниквал въпросът: на какво се дължи тяхната търговска способност? През 1 столетие след Хр., когато е бил златният век за евреите, намираме и антисемитизмът на кулминационната точка на неговото развитие. Момзен споменава в своята „Римска история“ следното: „От тънката сатира срещу евреите, която намираме у Хораций, се създава една публична ярост срещу тях, благодарение на тяхното нахалство и натрапничество над римляните. Тази ярост най-добре е охарактеризирал Тацит в своите летописи срещу тези изроди на човешкия род, за които всичко чисто и благородно е било мръсно и отречено, както и мръсното считано за чисто“.

Едно друго явление, което ние намираме като характерен белег за еврейщината, откриваме също и в древното минало: това е асимилацията. От времето на Александър Велики, когато центърът на еврейската тежест се пренася от Палестина към световната духовна общност и самите евреи се приобщават към елинизма, който, на времето си, е бил израз на световната култура. В Египет евреите не научават египетския език, а учат гръцки, като забравят хебрейския език и е трябвало дори тяхната свещена книга да бъде преведена на гръцки. Гръцката мисъл и гръцкият светоглед проникват дълбоко в еврейския живот. Обичаи и нрави се поддават на асимилация – само религията не и то преимуществено сред масата. Някои от тях отиват много надалеч, какъвто е случаят с разрушаването на Йерусалим, но това е само единично. И в стопанско отношение намираме облика на евреина, какъвто ни се представя в своите проявления по-късно: докато в Палестина остана едно еврейско селячество, другата част от евреите наводни градовете и там упражняваше градски занаяти и то главно търговия и банкерство, но не са липсвали случаи и на търговци на роби.

Може би, в хода на историческите събития еврейството щеше да изчезне, след като беше изгубило своята национална основа чрез масови емиграции, така, както стана и с много ориенталски племена (напр. финикийците), ако редом със създаването и разпространяването на християнството, не се беше развил и равинизмът, който започна от Палестина и Вавилон, пазейки своята съкровищница: Талмуда. Тази нова форма за съществуванието на еврейството беше причината за неговото запазване – едно обстоятелство, което протича през вековете, но за което разполагаме с много оскъдни сведения. Към 1000-та година, тогава, когато християнството си извоюва господстваща позиция на своя верски светоглед, се оформи и самото еврейство. Този свой облик то запази до края 19 столетие. Какво беше отношението на еврейството към народите от християнското средновековие? Еврейският теософ Лео Бек беше определил ролята на евреите със следните думи: евреите са били смутителите на социалното, политическото и духовното единство през средновековието; на международната общност, в която самите народи са искали да живеят. Още тогава евреите са били чувствани като чужденци. Последицата беше, че евреите са стояли далеч от държавния и народностен живот, като са били елиминирани в случаите, когато е било необходимо. Много са пътищата, които са водили до тази цел. Първият път е покръстването на евреите и приобщаването им чрез смесени бракове; него наричаме тотално поглъщане. По него тръгнаха царете на западното готско царство, които понесоха тежки изпитания и разбраха опасността, която грозеше страната им от тези новоприобщени християни. През 694 год. на един събор в Толедо един княз на западните готи назова всички покръстени и непокръстени евреи предатели, конфискува техните имущества в Испания и обърна всичките в роби.

Вторият начин, през средновековието, народите да се отърват от евреите и да разрешат еврейския въпрос, беше пълното изолиране и обграждане на евреите. Този метод започна своето приложение към 5-то столетие и трая до към 19-ия век. Най-чистата форма на изолирането им е гетото. Самото понятие се създаде през 1600 г. и не е етимологически свързано с хебрейското „гет“ (свидетелство за развод), нито с италианското понятие „гетори“ (излизане).

Средновековното гето не е криело в себе си никакво принуждение. Евреите са се събирали доброволно в едни и същи улици, както и в едни и същи квартали. Има данни, които свидетелстват, че от 11-то столетие насам еврейските квартали се заграждали с високи стени и врати, или пък (както в Айзенщадт) с една символична верига, което преграждане е създавало еврейски градове, в самите градове. Едва след 15-то столетие това стана наложително, без евреите да го считат като обременителна тежест. Гетото е било винаги близко до пазара или до замъците; в него евреите са имали собствена администрация и правосъдие, в центъра, на която е стояла синагогата и еврейското училище. До 18-то столетие не ни е позната никаква еврейска молба или възражение срещу гетото. Пространствената изолация на евреите ги отдалечи, чрез съответни закони и разпоредби, от духовния, политическия и биологическия живот на останалите европейски народи. Въпреки еврейската мисия на християнските църкви, народът оставаше много недоверчив към покръстения евреин. Противно на всички църковни догми, това недоверие се е запазило през вековете до най-нови времена.

Расово смесени бракове са били, до към 18-то столетие, една рядкост. Голяма грижа е създавало извънбрачното полово сношение. За предотвратяване на възможността да се дойде, благодарение на незнание, до едно смесване на плътта между християни и евреи са били въвеждани отличителни еврейски дрехи, значки, шапки или жълти петна по дрехите, и то много преди Лутеранския конгрес, през 1215 година, който с това узакони една наложила се от обичая норма. Чак до към средата на 18-то столетие евреите в Прага е трябвало да носят една жълта яка на горната си дреха! Полово сношение между евреи и неевреи е било най-строго наказвано. Най-обикновеното наказание е било да се отреже члена на мъжа; такава е била например наказателната норма на углавното право на града Майнц, през 13 и 14 столетия. Други наказателни норми предвиждали живо заравяне (Иглау) или изгаряне (Аугсбург). Наказателните паметници на средновековието, както и френските и английските наказателни закони, не са се различавали по строгостта на предвидените санкции. В по-късните времена се идва до едно смекчаване на наказанието, като и през 17 и 18 столетие, евреинът и нееврейската страна, която е злоупотребявала, подлежат на наказанието да бъдат изгонени или да бъдат публично бити. Наред, с това са били предвиждани високи парични глоби, както и принудителна работа. Тези строгости са имали едничката цел да предпазят вливането на евреите в европейската расова общност, при все че през средните векове не се е знаело какво е раса. Взетите мерки са били израз на инстинкта за расово предпазване и то в хармония с расовите принципи.

Стените на гетото, обаче, не са били в никакъв случай и граница на еврейския свят. Пътищата на стопанството са водили през тях навън. Каноническото право на християнството е изхождало от становището, че парите не носят плодове и затова е грях да се вземат лихви. Тъй като и средновековието се е нуждаело от хора, които са раздавали кредит, то се е позволило на евреите, понеже евреите не са били длъжни да се подчиняват на християнската повеля.

Освен привилегията за лихварството, евреите са притежавали и заложни права: един евреин е могъл да придобие неща, които например някой е откраднал и евреинът е бил единствено задължен да докаже, че той самият не е крадецът, което е ставало чрез еврейската клетва. Не само в Германия, Франция, Италия, Испания, Англия, Полша и Литва евреите са притежавали това особено право. Само с правното различие в отделните държави през средните векове е необяснимо как евреите са се добрали до това свое право; евреите също така са се налагали над околната среда. Това е още по-вероятно, като се има предвид, че и Талмудът съдържа същите правни постановления.

Заради тези привилегии на евреите често е имало големи скандали. От ранното време на законодателството в защита на евреите, от Карл Велики до най-ново време, намираме, от еврейската еманципация насам, множество оплаквания срещу евреите. Особено църквата се явява като голям враг на евреите. Но тъй като привилегията засяга практически въпроси, то тя се запазила. Практически, ограбеният е могъл да намери задигнатите вещи при евреина. Ще бъде от полза да се занимаем с този състав, от еврейска гледна точка. „Еврейският речник“ (том 1, колона 1927) пише следното: Западните народи са стоели дълбоко в комуналното земеделие, когато евреите са били посветени още от древното минало на едно парично стопанство и индивидуално стопанисване, така че евреите са носили в себе си едно по-вярно правно съзнание за онова, което се е струвало за неевреина като неправда (парична лихва, акционерно право, борсови спекулации и т. н.).

Големи познавачи на средновековното еврейство са смятали за голяма грешка да се оправдават еврейските пороци и еврейския характер с гоненията и неправдите, на които евреите са били подлагани при тези случаи. Много по-развращаваща роля са изиграли техните стопански привилегии. Не се критикува обстоятелството, че те са се ползвали от паричното стопанство и са упражнявали индивидуалното стопанство, а се е гледало как, по какъв начин е протичала тяхната стопанска дейност. Техните талмудистки концепции по стопанските въпроси са давали, като естествена реакция, противоеврейски настроения и действия през средните векове. Същото важи и за по-новото време. Самото богатство не е било причината за омраза, а начинът, по който те са се сдобивали с него. Правото им на залог ги е поставило в общувания с разбойници и крадци. Това право не е било наложено на тях, а те самите са побързали да си го запазят, единствено с оглед на това – да реализират печалби. Придобиването на това тяхно право и в Германия е станало през 1236 г. и то по изричното желание на евреите. Те самите са искали да останат чужденци. Те съзнателно са се поставяли извън законите на страната, където са били; те са предпочитали да бъдат безправни и несвободни, само и само властта, на която са се подчинявали, да им признае еврейските привилегии (на първо време това е било в прерогативите на кайзера, по-късно на отделните князе). Правата, на които толкова много са държали, са засягали търговията и религията. Последицата от всичко това е била, че евреите са жънели всеки ден все повече и повече омраза сред народа, от който те самите са се отлъчвали, за да могат да го ограбват.

От време на време народната ярост е ставала осезаема и за евреите, особено, когато тяхното лихварство е докарвало до просешката тояга селяните, или пък когато евреите са се опитвали да подронват религиозната вяра в народа, чрез подигравки над светии, или пък са се проявявали като патентовани шпиони, които са винаги стоели в тайна връзка със свои хора в други градове и са излагали европейските народи на чужди племена като араби, татари и турци.

В подобни случаи е била използвана третата възможност – изселването. Англия се освободи от евреите през 1290 г. и остана чиста от евреи чак до времето на Кромуел, 1655 година. Френските крале сториха същото през 1394. Малко след това, в 1456, беше изчистена от евреите провинцията Дофин, а в 1496 – и Прованс. По този начин до 1648 г. от момента на завземането на Елзас, Франция е била чиста от евреи. Едва след френската революция евреи се настаниха наново в столицата Париж.

В Испания е зарегистрирано едно прогонване на евреите през 1492, в Португалия през 1498. Само в Испания са били засегнати от тази мярка повече от 200 000 евреи. Една част от тях са приели християнската религия – така наречените „марани“ и то, разбира се, само проформа. Няколко столетия по-късно Испания осъзна опасността за родината от тези „марани“ и принуди една част от тях да се изселят.

В Средна Европа и в Източна Европа са отбелязани изстъпления и гонения над евреи през 11 до към 18 столетия. Благодарение на множеството държавици и княжества, евреите са били подгонвани често само от отделни градове, или прогонвани от отделни местности. – От тези гонения са били, навремето си, очистени множество германски градове като напр. Бремен, който е бил чист от евреи до към 1903 г.

В 16-ия век Европа е била изправена пред едно окончателно разрешение на еврейския въпрос. Англия, Франция, Испания, Португалия и една голяма част от Германия са били очистени от евреи. По това време се е състоял един събор, под ръководството на курфюрста на Бранденбург (1516 г.), на който събор са участвали множество князе, които са били събрани във Франкфурт на Майн и са поискали от кайзера едно окончателно разрешаване на въпроса. Евреите, по този повод, се събрали на протестен събор във Вормс, който събор дал своите резултати, тъй като кайзерът решил повдигнатите въпроси в тяхна полза.

И така, прогонените от един град евреи са намирали убежище няколко километра по-далече в друг град. Странствайки от страна в страна, те винаги са намирали убежище, докато и от тук са бивали прогонвани. Неусетно бързо, обаче, те са съумявали да се присламчат до най-близкия град и да се установят там. Голямото и то последно еврейско изселване е станало по изричното нареждане на императрица Мария Терезия през 1744 г., в Прага. Мария Терезия е постъпвала по същия начин, както и нейния голям противник Фридрих II,пруският крал, в схващанията си по еврейския въпрос. Те двамата се различаваха най-много от всички други князе на абсолютизма, които бяха издигнали „придворния“ евреин до степента на една знаменитост. Достатъчно е да си припомним Юда Зюс (Опенхаймер) от Вюртемберг, чийто пластичен образ е още в нашето съзнание. През периодите на всеобщото възраждане, обаче, народната омраза спрямо евреите се смяташе за неуместна и ненавременна, като че ли вече не беше етично оправдана. Изглеждаше немодерно, „средновековно“, да се гони един човек единствено заради неговата религия; същото засягаше презирането и гоненето на евреите. Творбата на Лесинг „Натан мъдрецът“ е най-добрият пример за тогавашния мироглед по този въпрос. От този момент се внедри схващането, че евреите са човеци, като всички останали и че отделният човек може да бъде добър или лош, но че това няма нищо общо с неговата религия. Последицата от това схващане беше еманципирането на евреите и освобождаването им от правните огради, които са ги поставяли в особено правно положение и чрез премахването, на които евреите се изравняват в правно отношение с всички останали. Държава след държава започват да премахват особените правни норми, засягащи евреите, като първа в това отношение е Франция по времето на френската революция от 1789 г. Евреите станаха равноправни граждани. Малцина държави оставиха евреите в старото им правно положение до към 20-то столетие, на първо място царска Русия. Много малко са умовете, които са препоръчвали път, противен на историческото предопределение на Европа. Напротив, много духовни светила са се проявили като неприятели на евреите – Волтер, Гьоте, Наполеон, Бисмарк, Рихард Вагнер и др. Гьоте например изпаднал в ярост, когато научил, че в херцогството Саксен-Ваймар е бил позволен смесеният брак. Евреите, обаче, не са успели, въпреки всички опити, да прикрият голямата омраза на този голям германец към тях. В неговите творби тази омраза е изразена доста осезаемо. „Презрението към евреите и омразата срещу тях е винаги характерния белег на издигнатите духове в тяхното отношение спрямо евреите“ беше казал в миналото си френският философ Ренан.

Непосредствено след еманципацията идва асимилацията. Еврейството съумява да се нагоди по облекло и начин на живеене, по нрав, език и култура към обкръжаващото го общество. То изсмуква от това общество всичко онова, което е било близко до неговата природа и го асимилира; обаче, не забравя да се предпази от собственото си асимилиране, а с това и изчезване. Своят еврейски произход евреите умело прикриват чрез вземането и употребяването на чужди имена. За нас целият този период на асимилацията представлява едно маскиране от най-висша класа. Един особено добър пример ни дава Теодор Херцл в своите дневници, когато се е срещнал с професора Армин Вамбери (Бамбергер) в Будапеща: „Аз открих един от най-интересните човешки типове при запознанството си с този куц 70 годишен евреин, на когото не е ясно, дали е повече турчин, отколкото англичанин; който писателства на немски и говори перфектно 12 езика; същият е сменил 5 религии, на две, от които се е подвизавал и като пастор. При вътрешното одобряване на толкова много религии, той сигурно е бил атеист. Той ми разправи около 1 000 историйки из Ориента, от своите интимности със султана и т. н. Той веднага ми се довери и ми разкри под честна дума, че той едновременно е турски и английски таен агент. Професорската титла е само една маска за навън, след като е било цяла инквизиция да се живее всред едно общество, което е било настроено против евреите“.

На същия ден Херцл му писал едно писмо: „Kedves Vámbéry bácsi, унгарското название е много добро: zsidoember (това значи – евреин).

„Вие сте евреин и аз съм такъв. По тези причини ние с Вас се разбрахме толкова бързо и то напълно – може би повече по общочовешките въпроси, отколкото по еврейските, макар и двата да са цялостно развити в нашата природа“.

От един евреин, който е живял в Германия, става един „германски“ евреин, от този във Франция – един „френски“ евреин, но еврейската принадлежност е била белязвана по религията. Обаче и тази пречка изчезва, след като се стига до едно масово покръстване, чрез което се доказва, че религията е само една страница от житейския комплекс и че тези религиозни връзки не могат да траят дълго време, тогава, когато самият живот ги подрива. Покръстването е, според думите на евреина Хайнрих Хайне, „входният билет към европейската цивилизация“. По тази причина, евреите не се покръстват по религиозни мотиви, а по чисто „външни съображения“. (Еврейска енциклопедия, том I стр. 1 218). Числото на покръстените евреи, които за един либерал не се считат за евреи, нараства извънредно много; например във Виена, където през 1881 и 1926 год. са се покръстили 24 949 евреи, от които 4 997 са се върнали пак към израилтянството, а остатъкът от 19 952 евреи са били загубени за еврейското вероизповедание. През 1919 година, след ликвидирането със съветското господство, са преминали, само в Будапеща, 7 146 евреи в друга вяра; през 1920 година са се покръстили нови 1 925, а през 1921 год. още 827, докато средното число на покръстванията преди войната се е движило към 445. Средното число на възвръщащите се към собствената религия е било 89 и се покачва по-късно на 243 през 1921 година и на 340 през 1922 г. Евреите са били тогава, както те се изразяват, жертва на една „масова психоза.“ За случая, ще трябва, обаче, да се има предвид следното:

„Според тяхното коническо право, всеки един е с израилтянско вероизповедание, щом е роден от майка еврейка, като покръстеният евреин се смята само за нарушител на техните религиозни закони.“ (Еврейски речник, том I, стр. 884). Значи, тежестта за произхода има майката, а не бащата, тъй че и полуевреинът се смята задължен към еврейството. По същия начин са процедирали и много еврейски фамилни книги (напр. Винингер, голяма еврейска национална биография). Смесените бракове между покръстени или непокръстени евреи са били смятани от човека с либерална концепция като необходимост за изтриването и изчезването на еврейския въпрос; особено европейската аристокрация е пропита извънредно много с еврейска кръв; обеднели благородници с големи имена са били „позлатявани“ чрез встъпването си в брак с богати еврейки. Към това, като прибавим извънбрачните сношения, които при евреина, заради неговата похотливост и добро материално положение, са били силно развити, изпъква толкова повече значението на това поведение.

Либералната епоха отричаше съществуването на еврейския въпрос и избягваше да говори за него. Обстоятелството, че някой е споменавал това понятие, е било достатъчно, за да го направи „антисемит.“ Антисемитизмът беше за либерализма глупост, варварство, една крачка назад в историята на човечеството, едно връщане към средновековието. Кой би пожелал да бъде смятан за варварин, за назадничав, за човек със средновековни разбирания? Чрез тази ловка хватка еврейският въпрос се превърна в табу. „Табу“ значи, при първобитните племена, една заповед, че едно същество или един предмет да не се засягат, благодарение на това, че с тях е свързана представата за Бога и всяко посегателство ще се смята за светотатство. При разглеждането на еврейския въпрос не се е различавал светът на либералистите от света на първобитните племена. В присъствието на един евреин не е могло да се приказва свободно по еврейските въпроси, тъй като самият евреин е претендирал да не бъде вече третиран като евреин, а като „човек“, при все че той си е оставал един и същ – евреин, както и преди. Смяташе се за „хуманно“ да не се признае биологичното, историческото, религиозното и социалното съществуване на евреина, както и обратното – за „нехуманно“ да се признае този факт.

Евреите винаги са отговаряли на всеки опит да се започне борба срещу тях, със свойствените им еврейски средства, с фронта на либералистите и на асимилаторите. Никой до сега не се е изразявал по-ясно от обясненията на евреина Конрад Алберти,: „Една от най-опасните и специфични еврейски черти е голямата им нетърпеливост, която граничи с бруталност и варварство; пак едно от редките противоречия, което е внедрено в същината на един народ, който всяка минута призовава към търпение. Една по-страшна тирания от тази на евреите въобще не е мислима... Евреинът винаги се стреми да срази своя противник на духовното поле, като му отнеме материалните възможности, или го унищожи в неговия граждански живот; има случаи, когато евреинът умишлено заблуждава и по този начин елиминира своя противник. Най-долното

средство за борба – мълчаливото – е типично еврейско“... (Списание „Общество“, 1889, № 12). За едно окончателно допълняне на представата, ще споменем думите на еврейския писател Цескел Цви Кльоцел: „На антисемитизма отговаря от еврейска страна една силна омраза спрямо всичко нееврейско; така, както ние, евреите, сме убедени, че всеки неевреин крие в дъното на душата си една частица от антисемитизъм, то и ние, евреите, питаем дълбока омраза спрямо всичко, което не е еврейско... Както дълбоко в душата на един християнин понятието „евреин“ е свързано с особени представи и душевно съдържание, така и за един евреин всеки християнин представлява един „гой“, което не означава нищо обидно, но е знак за различаването му от евреите... Нищо не ми е толкова живо в представата, колкото обстоятелството, че единствено тази омраза ни споява и поддържа единни.

Аз мисля, че би могло да се докаже, че сред еврейството съществува едно движение, което е отражение на антисемитизма и че то представлява нещо съвършено и усъвършенстващо се, отколкото всичко останало. Него наричам аз „голямата еврейска омраза“...